Мила Попнеделева-Генова: Обичам да измислям усмихващи неща

Приказен живот живее Мила - живот на фантазии, весели приказки, на разкошни картини, рисунки и илюстрации към историите, които измисля.

След като децата заобичаха нейните книги „Шумоленето“, „Приказка просто така, прасешка при това“, „Страшна приказка“ и „Ми не ми се спи“, в галерия „Арт алея“ тя представи изложбата ”Книги от Мила”. В нея видяхме и най-новата ѝ книжка, и много рисунки от малки (по)читатели, направили собствени илюстрации по приказките ѝ, а също реплики по нейните картинки от книгите.

„Дакел, не! или мечките 2” - как измисли това смешно заглавие, Мила?

Исках да звучи като втора част на филм, защото е продължение на книжката ми за мечките „Ми не ми се спи”.

Вдъхновена е от моя собствен пакостлив дакел. Той направи толкова невъобразимо ужасни бели за двете години, откакто го взехме, че трябваше да направя всичко възможно да ги погледна откъм смешната страна, за да не се побъркам. Така че на мечешкото семейство от първата книжка и по-точно - на майката Мечка натресох един дакел, като моя и да се оправя тя с него по мечешки. Мисля, че много весело се получи. Има и леко поднесена поука за това, че носим отговорност за домашните си любимци.

Почти всичко в книжката е лично преживяно. Правих я с изключително удоволствие. Четях приказката и всяка случка първо на сина ми за одобрение. Имам си скала за негов смях, по която преценявам дали съм я разказала достатъчно добре. Той много се смя, ама много. Караше ме постоянно да му я чета. Бях щастлива, като я правех.

Изпитвах радост от измислянето ѝ, от всяка хрумка, от работата и с линеарните рисунки, и с акварела - аз рисувам с лекота и удоволствие. Толкова се радвах на всяка илюстрация, че след като я направех, я гледах доволно и ходех да се почерпя с нещо сладичко от веган ресторантчето до нас, като награда за нея.

Оставих си 4 месеца да работя само по моята книжка и отложих всички поръчки по други проекти. В нея си позволих да направя всичко, каквото искам. Книгата е един мой свободен танц и игра с възможностите ми.

Всичко има логическо обяснение и не присъства случайно - идеята, самата приказка, илюстрациите, вицът в малките илюстрации, балансът илюстрации и текст, оставянето на бели полета, за да има въздух в книгата, четимият шрифт, защото е важно децата сами да могат да прочетат приказката…

Към изложбата си в любимата галерия „Арт Алея“ подходих със същото удоволствие. Направих следи като от дакелски лапи, които да водят до самата галерия и дакели като силуети, които да тичат и джафкат.

На плаката си нарисувах цялата улица „Гладстон“, на която е галерията, буквално задръстена от дакели, запътили се към изложбата. Дакелщината беше абсолютна.

Обичам да измислям усмихващи неща. Надявам се самата книга да донесе радост на читателите си. Затова съм я направила. Сега, в тези времена с ужасяващи новини, с тъжни неща, които често виждаме в действителността, има нужда от автори, които да виждат и веселото, да имат очи за хубавото и да го поднесат на читателите си. Надявам се да съм успяла и книгата да се хареса и на децата и на родителите им.

„Усмихващи“ бяха и детските рисунки, които ти нареди в своята изложба. Как ги събра?

Ето това  изключително ме зарадва – има много дечица, почитатели на приказките и илюстрациите ми, които рисуват реплики на картинките ми и собствени техни илюстрации по приказките ми. Донесоха прекрасни рисунки и много, толкова много.

Това е изключително важна обратна връзка за всеки детски автор, а именно книгите му да вдъхновяват децата, за които са правени. Тези великолепни детски рисунки ме накараха и да се чувствам спокойна, шегувайки се, че има кой да ме смени и да прави хубави книжки и аз мога вече спокойно да се пенсионирам.

Майки, довели дечицата си, казаха, че оценяват това, дето съм помислила за таланта на малките читатели, и че така се чувстват уважени и съпричастни.

Трогващо е и радостно, че родителите забелязват това, защото аз винаги разсъждавам и като родител, не само като автор и знам много добре какво липсва в България като отношение към детето.

Майчинството ми даде основен тласък да започна да правя детски книги. Две години след раждането на синът ми си дадох сметка, че няма качествени български детски книги, които да му купувам с удоволствие.

Хубавите книжки можеше да се купят от чужбина или вземат от френския център. Реших, че защо аз да не му направя.

Тогава той се боеше от тъмното и му измислих приказката „Шумоленето“ 2009 г., за едно малко Жирафче Жири, с която синът ми успешно преодоля този страх и реших да я предложа и на други родители на 4-5 годишни дечица.

Тя помага да се фантазира позитивно. Децата да не се плашат от шумовете и сенките вечер и да си ги представят като страшни неща, а подобно на играта на какво ти приличат облаците да оприличават сенките на хубави и радостни неща.

Миналата година правата за „Шумоленето“ купи турското издателство Nesin Yayinevi и тя излезе със заглавие Hışırtı. Сега Жири има и много приятелчета в Турция.

Казват, че всяко дете рисува хубаво, но това не е точно така. Как разбираш дали едно дете има талант, или не?

Даденият от Господ талант е нещо толкова могъщо, че е не просто видим, а очеваден. Не е нужно човек да е специалист, за да забележи талантливото дете. Талантът радва и предизвиква ахване. Талантът зарежда. Талантливото дете трябва внимателно да се обучава, като се пази това, което то самото носи със себе си. Многото работа не може да компенсира липсата на талант.

Някои твърдят, че обикновено децата на художниците също стават художници. Не мога да обобщя дали е така, но гените са си гени. Освен това, децата на художници, към които спадам и аз, имат шанс да се обучават от съвсем малки. Дори и родителите им да не ги учат, те имат шанса да гледат. Детенце гледа от раждането си как най-важния човек за него - неговия татко или мама, а защо не и двамата, рисуват. Това е толкова силно. Това е толкова естествено...

Как обучаваш твоя син?

Като го поощрявам. Мисля, че е много талантлив, но той не рисува толкова много, колкото аз на неговите години. Аз рисувах много, даже и книжки и играчки си правех и рисувани герои и от пластилин.

Докато сега има компютри, анимация, телефони, които бързо отвличат вниманието на децата и развличат наготово. А рисуването, творчеството е важно, защото то развива въображението, мисленето, които, като не се стимулират, заспиват.

И днес децата масово стават консуматори, които бързо се отегчават и не знаят как да играят, ако няма интернет… Затова е полезно за всички деца да се поощряват да рисуват и да четат, защото това развива въображението и мисленето им.

Като дете съм си играла с часове с костилка и клечица по разкази на родителите ми, защото във въображението ми те не са били костилка и клечица.

Правенето на книги за мен е любимата ми игра от 4-годишна. И сега си играя на нея, само че правя истински книги.

Най–ранните ми запазени книжки са от прегънати А4 листа, скрепени с тел бод. Мама е записвала приказките ми, преди да се науча да пиша, и аз съм си ги илюстрирала.

За същите животни, за които съм правила книжки някога, правя и сега: жираф, прасенце, мече, заек, котка… Със същото удоволствие, с което съм си играла тогава, правейки ги, ги правя и сега, пак като на игра. Мисля, че когато нещата носят удоволствие, винаги си личи и зарежда читателя.

Какво мислиш е най-ценното, което една майка може да даде на детето си като урок, като послание?

Не смея да кажа нищо повече, освен обич. Аз съм допускала и допускам много грешки като майка и се надявам, че ги компенсирам с безкрайна обич. Важно ми е детето ми да знае, че го обичам и че съм му приятел. Това ми стига.

От няколко години си веган. Веганството съвместимо ли е с детското хранене?

Да аз съм веган, но напоследък имам няколко прегрешения откъм хапвани в тъжни моменти бонбони и млечен шоколад… Нямам представа дали веганството е съвместимо с детското хранене.

Детето ми не е веган. Смятам, че това е личен избор и не бих наложила начин на хранене никому, освен на себе си. Синът ми се ужасява от това, което аз ям като веган, и смята, че съм единственият веган на света, защото „другите или вече са умрели, или са се отказали”. Аз съм веган, защото ми е жал за животните. Това си е мой избор.

Станислава Петкова

Снимки и илюстрации: личен архив